В последните няколко дни бях в онова състояние, в което сякаш имаш буца в гърлото, езикът ти е скован, когато трябва да общуваш с близките си, чувстваш се така отчужден, общуването е бреме. Далечните чувстваш близки, а близките - далечни. Но тази вечер прочетох едно разказче, което разнообрази тежките мисли.
Из “Смъртта на еднодневката” от Вирджиния Улф
“…
След малко, изморена от танца, еднодневката притихна върху слънчевата рамка на прозореца - очевидно странното зрелище бе свършило и аз я забравих. После, като вдигна очи, погледът ми се закова на нея. Опитваше се пак да заиграе, но тъй схванато, толкова непохватно, че едва изпърха по долната част на стъклото; поиска да прелети догоре, не успя. Замислена над друго, известно време съзерцавах безплодните усилия равнодушно и все я очаквах да литне - така очакваме машината, спряла за миг, да тръгне отново, не се и сещаме, че може да се е повредила. Някъде след седмия опит тя се пусна от рамката и тупна по гръб на перваза, потрепвайки с криле. Нейната безпомощност ме озадачи. Изведнъж осъзнах, че с еднодневката става нещо; трудно и бе да се изправи; безплодно размахваше крака. Но докато се присягах с молива, за да я преобърна, сетих се, че тази немощ и това объркване вещаят наближаването на смъртта. Оставих молива.Крачката потрепериха още веднъж. Огледах се, сякаш търсех врага, с когото се сражава. Надзърнах през прозореца. Какво имаше навън? Станало бе пладне и работата из полето бе секнала. Застой и тишина заместваха предишното оживление. Птиците бяха отлетели да търсят храна в ручеите. Конете се мъдреха неподвижно. Ала онази мощна сила си беше все същата, таеше се отвън необхватна, безразлична, безлична, равнодушна към всичко наоколо. И някак си опълчена срещу дребната жълтеникава еднодневка. Безсмислено бе да се намесвам. Можех само да наблюдавам непосилния отпор на тънките крачета срещу настъпващата гибел, която можеше,стига да пожелае, да унищожи цял един град и не само град, а милиони човешки същества; знаех - нищо не е в състояние да се пребори със смъртта. И все пак след малко, набрали сили, крачетата отново проиграха. Чудесен беше този сетен протест и толкова могъщ, щото накрая тя успя да се обърне. Естествено съчувствието ни е всякога на страната на живота. А оствен туй, след като никой не искаше, а и не можеше да го знае, чутовното съпротивление на незначителната малка еднодневка срещу такава мощна сила, стремежът и да опази онова, което никой друг нито ценеше, нито желаеше да съхрани у нея, дълбоко ме развълнува. И отново, необяснимо как, видях живота, чистото зрънце. Пак вдигнах молива, макар да знаех, че е безполезно. Но докато посягах, разпознах безпогрешните признаци на смъртта. Тялото се отпусна и се вдърви. Борбата свърши. Незначителното малко създание бе познало смъртта. Съзерцавах мъртвата еднодневка и това безсмислено и дребнаво тържество на гигантската сила над жалкия противник ме изпълни с удивление. Тъй както преди миг животът ми се бе струвал необикновен, също такава необикновена ми се виждаше смъртта. Еднодневката, обърната вече по коремче, лежеше спретната, безропотна, успокоена. “О, да”, сякаш казваше тя, “смъртта е по-силна от мене.”"